Oчаквах да е дори още по-голяма лудница от Paris…, все пак Ню Йорк, нали, Вавилон на Милениума… Да, ама не. Толкова бледо подобие ми се видя, че хмммм… Още не мога да го приема. Стана дума в офиса за New York… - двама души го бяха гледали (без да са гледали Paris…) и бяха възхитени, толкова много, че удоволствието им почти бе придобило физическа форма и риташе в лицето останалите.

Знам, че New York… ще се хареса на много хора. Защото макар да е правен с идеата да е нещо специално, той е точно толкова комерсиален, че да се хареса на 90% от публиката и да остави в нея впечатлението, че е станала свидетел на нещо специално. Точно както само американците го умеят.

За да си изясня още по-добре разликите между двата така наречени проекта, снощи гледах отново Paris… и добих представа. Историите в Paris… са доста по-недооформени и затова истински и въздействащи. По-голямата част от тях (без онези за вампирката и за мимовете, разбира се) са направени сякаш наистина режисьорът се е цопнал в random квартал на града и си е включил камерата, за да снима. Дори в най-телеграфните случки (двете момчетата в печатницата или мексиканката детегледачка) има адски много емоции и усещания, за които режисьорите са намекнали едва, оставили са ги почти скрити и от това историята само е спечелила. Виждаш само две лица, няколко жеста и това стига, вече си станал част от героя. Историите в Paris… са, внимание, 20 (двадесет)! Последният път, когато гледах филма, беше преди година. Ясно си спомнях всички.

Историите в New York... са 10. Спомням си ясно само две от тях – писателят, заговорил проститука пред бара и пост one-night stand-а с Bradley Cooper и Drea di Matteo (по-перверзната Portia de Rossi), която ме изкефи още от The Sopranos и сега ме радва всеки път катo я видя. Много красива визуално беше историята с оперната певица и пиколото (доста добре изигран от Shia LaBeouf), но честно казано, малко не ми стана ясно какво искат да ми кажат с нея.

Сякаш екипът се беше събрал и си казал: “Абе, к’ъв е тоя Париж бе, Града на любовта, аре стига вече, ся ше видат те…” и решили да разкажат няколко любовни истории както само те си знаят и да ни затрият тоя Париж от главите. Ами насила хубост не става.

Принципно в главите на българите Европа като бит и дух почти не съществува. В главите на българите по-скоро живее американския дух и мечта – екшъните, кока-кола, макдоналдс, рапа, бачкането за повече кинти. Ако трябва да избира, българинът ще предпочете Вашингтон пред Берлин и Маями пред Сан Ремо. Затова разбирам защо за New York… ще каже: “Ебаси якия филм!”, а за Paris… ще каже: “Европейско кино… ъъъъ ужас!”

Не бъдете като българите, гледайте Paris…, ако още не сте, а New York… може спокойно да го пропуснете.

А да. Така и така сме на френска вълна, гледайте и Paris.

Отложих всичките си самоубийства заради теб.
Изрязах всичките си депресии.
Остъргах сълзите си до тенекия.
Оставих кръвното си налягане да се рее сред вятъра, надеждата, маковете.
Аз – един, който уважава смъртта.
Цялостното й присъствие.
Безцеремонно се взрях в миглите ти.
Изтъпях по миглите ти.
Нашмърках се от миглите ти.
Облакътен върху миглите ти, започнах да превеждам света през тях.
Може би никога не съм те заслужавал.
Може би съм демоверсия на бъдещите ти планове.
Може би съм работен вариант на някой друг след мен.

Канела 6, Елин Рахнев

Сутринта започва еуфорично с последния албум на Kaskade, докато в трамвая цари гробна тишина, нарушена само от въздушната струя, която ни носи напред и напевния глас на оператора, съобщаващ спирките. Лицето ми е бледо като на театрална актриса, увита в якета, шалове и грим. Обичам да надувам в слушалките
докато вляво от мен се поклаща ангел с тесни рамене, кожено яке и износени джинси, ухаещ на парфюм, който ми напомня дявол.

Уча се да ходя по леда на

Денят ме грабва в прегръдките си с

Следобеда е сънлив и безмислен с

Вечерта отново съм победител с

За да бъда пак същата с онази жълта тенискa
докато бавно се качвам по стълбите към вечерята.

как сте, милички? long time no see, а? зази го удари на off-line живот. горният хаос от думи изпадна една вечер от чантата ми. все още се опитвам да подредя пъзела. или май не трябва. липсвах ли ви? не казвайте, няма да ви повярвам и в двата случая. няма да разказвам къде съм била през това време, затова отваряме нова страница и започваме поредната глава на чисто. не че искам да започна наново. но знам, че мога защото все още съм на 20 и няколко и все още имам възможности и хора, които да вярват в мен. благодаря ви. но те го знаят. те бяха с мен през този месец и нещо и все още са. благодаря и на онези от вас, с които не се познаваме лично, но продължават да се връщат тук и да очакват.

2010 изглежда футуристично, нали? събудете се. искам да запомните точно тази година като най-смелата година в живота си дотук. искам да бъдете себе си по най-опасния и безпардонен начин, на който сте способни. искам да бъдете щастливи и да преследвате щастието и спокойствието си на всяка цена. защото имаме само един шибан живот и той е ужасно кратък. с вас съм.

до скоро!