little blue penguins grooving at night

Обичам такива сутрини.

Алармата гръмва в 7:00, протягам се, за да я изключа, и болката се плъзва по мускулите ми.

За секунда недоумявам, но се сещам, че снощи Петя и Милен са ме накарали да усетя всяка част от тялото си – от връхчетата на косата до ноктите.

Знаете, ходя на mtv dance от около 3 години и всеки път се изненадвам от себе си, от физическата си форма, от обвивката, от цялата тази кожа, кръв, органи, нерви, кости, мускули.

Натъпкана с някакви течности и меки тъкани, запечатана в розовеещо мургавееща материя – това съм аз.

Майната им на другите неща, както казва Карл: Emotions are so overrated.

Разбирам онези, които изпитват удоволствие да се самонараняват.

Емоции, мисли, нагласи, очаквания, предчувствия – булшит.

Вътре в мен има нещо, което тупти, къркори, тече, излива се и пак отначало.

Това съм аз и всичко вътре настоява да му обърна внимание, сърди се ако не го правя, скърца, стене и боли.

Обожавам да чувствам тялото си употребено.

Във всякакъв смисъл.

Какво по-голямо доказателство, че съществувам, че съм тук, че всичко, което се мотае в съзнанието ми е проекция на някакви тотални глупости.

В крайна сметка на човек му остава само едно тяло, дори и след смъртта.

И това е по-сигурно от всички приказки и легенди и заблуди, в които ни убеждават тъпите религии.

Не можеш да намериш твоето щастливо място вътре в теб, защото там има и чудовища, а те винаги намират начин да пробият стените.

Просто вземи тези органи и системи под кожата ти и ги хвърли на музиката, на движението.

Аз съм тук, виждам тези синини, усещам коляното си, трети, пети и седми прешлен, китката си, косата си и никое чудовище не може да ги пробие.

Втора и може би последна партида тениски от Threadless. 4-те са част от историческия колет, заради който Еленко прекара 4 часа в митницата и сериозно разбуни духовете. Казват, че уж нещо се променило в системата, обаче аз май скоро няма да поръчвам от Щатите. Все пак горните 4 ме карат да се чувствам някак по-различно, когато ги нося и са ми много скъпи.
Еленко, съжалявам, че ти причиних това и благодаря.

The January outfits.

Наскоро гледах New York, I love you. След почти две години чакане. Откакто разбрах, че ще има подобен филм изобщо. И разбира се след като бях гледала Paris, je t’aime.

Oчаквах да е дори още по-голяма лудница от Paris…, все пак Ню Йорк, нали, Вавилон на Милениума… Да, ама не. Толкова бледо подобие ми се видя, че хмммм… Още не мога да го приема. Стана дума в офиса за New York… - двама души го бяха гледали (без да са гледали Paris…) и бяха възхитени, толкова много, че удоволствието им почти бе придобило физическа форма и риташе в лицето останалите.

Знам, че New York… ще се хареса на много хора. Защото макар да е правен с идеата да е нещо специално, той е точно толкова комерсиален, че да се хареса на 90% от публиката и да остави в нея впечатлението, че е станала свидетел на нещо специално. Точно както само американците го умеят.

За да си изясня още по-добре разликите между двата така наречени проекта, снощи гледах отново Paris… и добих представа. Историите в Paris… са доста по-недооформени и затова истински и въздействащи. По-голямата част от тях (без онези за вампирката и за мимовете, разбира се) са направени сякаш наистина режисьорът се е цопнал в random квартал на града и си е включил камерата, за да снима. Дори в най-телеграфните случки (двете момчетата в печатницата или мексиканката детегледачка) има адски много емоции и усещания, за които режисьорите са намекнали едва, оставили са ги почти скрити и от това историята само е спечелила. Виждаш само две лица, няколко жеста и това стига, вече си станал част от героя. Историите в Paris… са, внимание, 20 (двадесет)! Последният път, когато гледах филма, беше преди година. Ясно си спомнях всички.

Историите в New York... са 10. Спомням си ясно само две от тях – писателят, заговорил проститука пред бара и пост one-night stand-а с Bradley Cooper и Drea di Matteo (по-перверзната Portia de Rossi), която ме изкефи още от The Sopranos и сега ме радва всеки път катo я видя. Много красива визуално беше историята с оперната певица и пиколото (доста добре изигран от Shia LaBeouf), но честно казано, малко не ми стана ясно какво искат да ми кажат с нея.

Сякаш екипът се беше събрал и си казал: “Абе, к’ъв е тоя Париж бе, Града на любовта, аре стига вече, ся ше видат те…” и решили да разкажат няколко любовни истории както само те си знаят и да ни затрият тоя Париж от главите. Ами насила хубост не става.

Принципно в главите на българите Европа като бит и дух почти не съществува. В главите на българите по-скоро живее американския дух и мечта – екшъните, кока-кола, макдоналдс, рапа, бачкането за повече кинти. Ако трябва да избира, българинът ще предпочете Вашингтон пред Берлин и Маями пред Сан Ремо. Затова разбирам защо за New York… ще каже: “Ебаси якия филм!”, а за Paris… ще каже: “Европейско кино… ъъъъ ужас!”

Не бъдете като българите, гледайте Paris…, ако още не сте, а New York… може спокойно да го пропуснете.

А да. Така и така сме на френска вълна, гледайте и Paris.

Пссст, имаме ново зареждане.

Само когато си тръгваш, правя опити за поезия.
Само тогава изпитвам естествена необходимост да се изразя,
да публикувам остатъците от организма си.
Само тогава мога да гравирам комплексите си върху тези редове.
Да прожектирам кинолентата от ирисите си.
Това е разточителен, полифоничен процес.
Това е сърдечен мониторинг.
Това е интервенция върху всяка чиста клетка.
Това е да гониш трамвая в село Рударци.
Това е да тананикаш Шопен в магазин за колбаси.
Това е няколко пъти “Смърт във Венеция”.
Това е основен, пълен, завършен курс по тъга.

Отложих всичките си самоубийства заради теб.
Изрязах всичките си депресии.
Остъргах сълзите си до тенекия.
Оставих кръвното си налягане да се рее сред вятъра, надеждата, маковете.
Аз – един, който уважава смъртта.
Цялостното й присъствие.
Безцеремонно се взрях в миглите ти.
Изтъпях по миглите ти.
Нашмърках се от миглите ти.
Облакътен върху миглите ти, започнах да превеждам света през тях.
Може би никога не съм те заслужавал.
Може би съм демоверсия на бъдещите ти планове.
Може би съм работен вариант на някой друг след мен.

Канела 6, Елин Рахнев

Намирам се в период на преход и музиката е едно от малкото неща, които ме карат да се чувствам силна. Има някои парчета никога няма да ме предадат. Не помня в кой роман на Филип К. Дик преди да си легнат прогамираха настроението, в което искаха да се събудят на сутринта. И аз имам подобна машина и това е моят mp3 плеър.

Сутринта започва еуфорично с последния албум на Kaskade, докато в трамвая цари гробна тишина, нарушена само от въздушната струя, която ни носи напред и напевния глас на оператора, съобщаващ спирките. Лицето ми е бледо като на театрална актриса, увита в якета, шалове и грим. Обичам да надувам в слушалките

Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

докато вляво от мен се поклаща ангел с тесни рамене, кожено яке и износени джинси, ухаещ на парфюм, който ми напомня дявол.

Уча се да ходя по леда на

Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

Денят ме грабва в прегръдките си с

Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

Следобеда е сънлив и безмислен с

Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

Вечерта отново съм победител с

Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

За да бъда пак същата с онази жълта тенискa

Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

докато бавно се качвам по стълбите към вечерята.

Знам как ще умра. Сърцето ми няма да издържи. Държа се като цинична лелка, преживяла какво ли не, а вътре в себе си съм тиха, колеблива, смирена и тъжна като една същинска Шарлот Гинсбург. Тя ще ме изиграе перфектно в някой биографичен филм.

tv, вино, болкоуспокояващи, шопинг, работа, писане, писане, вино, вино, парфюми, снимки, залези, нощи, разговори, водки, текили, хора, усмивки, прегръдки, изгреви, тишина, партита, студ, болкоуспокояващи, срещи, вино, ризото, виргиния захариева, километри магистрали, гигабайти музика, терабайти чувства, ингмар бергман, греяно вино, шерлок холмс, подаръци, jelly beans, телешки стекове, петна от вино и от кръв, изследвания, ренгенови снимки, болкоуспокояващи, парти, разговори, работа, вино…..

как сте, милички? long time no see, а? зази го удари на off-line живот. горният хаос от думи изпадна една вечер от чантата ми. все още се опитвам да подредя пъзела. или май не трябва. липсвах ли ви? не казвайте, няма да ви повярвам и в двата случая. няма да разказвам къде съм била през това време, затова отваряме нова страница и започваме поредната глава на чисто. не че искам да започна наново. но знам, че мога защото все още съм на 20 и няколко и все още имам възможности и хора, които да вярват в мен. благодаря ви. но те го знаят. те бяха с мен през този месец и нещо и все още са. благодаря и на онези от вас, с които не се познаваме лично, но продължават да се връщат тук и да очакват.

2010 изглежда футуристично, нали? събудете се. искам да запомните точно тази година като най-смелата година в живота си дотук. искам да бъдете себе си по най-опасния и безпардонен начин, на който сте способни. искам да бъдете щастливи и да преследвате щастието и спокойствието си на всяка цена. защото имаме само един шибан живот и той е ужасно кратък. с вас съм.

до скоро!